Отвъд бойкотите на Венецианското биенале

Може ли в наши дни да има някой, който да счита, че изкуството няма нищо общо с политиката? Разбира се, единствено в случай че сте живели в пещера към десетилетие. Но може би бъркам, както открих тази седмица на вечеря в света на изкуството във Венеция. Изненадващата вест от онази заран – че художникът и кураторите на формалния павилион на Израел на Венецианското биенале са решили да не отварят вратите си „ до момента в който не бъде реализирано съглашение за преустановяване на огъня и освобождение на заложниците “ – предизвика измежду гостите към масата както про-, по този начин и антиреакции.

Един изтъкнат английски колекционер, член на английските другари на музеите на изкуствата в Израел, счита, че това е единственият заслужен метод на деяние. Но различен мотив от почитан нюйоркски колекционер беше, че това по този начин или другояче не е мястото за политически жестове. Бях толкоз учуден от това, че не знаех какво да кажа. Венецианското биенале е извънредно политическо: тук, както на никое място другаде, определените художници категорично съставляват нация и в следствие това държавно управление. И те го усещат: преди две години, малко след нашествието на Русия в Украйна, художниците, които трябваше да покажат работата си в съветския павилион, се отдръпнаха.

Един незадълбочен взор към тазгодишното биенале демонстрира, че във всеки павилион струи политика, националистическа и друга, изследвайки въпроси към колониализма, феминизма и половата еднаквост, наследството на робството, преоценката на локалните култури и доста други. Тук няма красиви пейзажи — с изключение на тези отвън прозорците на Венеция, несъмнено.

И никой не можеше да избяга от войната Израел-Хамас, с редица събития и творби тук, изразяващи поддръжка за хората на Газа: единствено една е Лодката на свободата, акостирала на Джардини, с поредност от четения за Палестина: има доста повече.

Какво в действителност повдига това - без значение биеналето или вероятните политически последствия — е културна анулация

Така че постоянно е щял да бъде сложен избор пред Рут Патир, художник, съвсем чужд отвън израелските художествени кръгове до момента, и нейните двама куратори, Мира Лапидот, основен куратор в Музея на изкуствата в Тел Авив и нейната сестра Тамар Маргалит, куратор на Центъра за модерно изкуство в Тел Авив. Още след офанзивите на Хамас от 7 октомври и последвалата война, група, наречена Art Not Genocide Alliance, събра десетки хиляди подписи, с цел да принуди италианските управляващи да изключат Израел напълно от биеналето. Няма зарове, пристигна формалният отговор: явно всяка нация, приета от италианската страна, има право. (Което значи, че Палестина не беше.)

С разрастването на акцията всички бяха нетърпеливи да схванат по какъв начин ще реагират Лапидо, Маргалит и Патир, който е взел участие в демонстрации против Нетаняху. В това, което в този момент наподобява като ловко планиран coup de théâtre, те не споделиха безусловно нищо до самата заран на откриването на пресата. Техните мнения също бяха деликатно дефинирани: не се загатват палестинците, единствено взаимност със фамилиите на заложниците. Не се загатва за анулация или протест, единствено закъснение, до момента в който обстановката се позволи.

Израелските управляващи явно бяха заслепени. Още в понеделник сутринта изглеждаше, че всичко към момента е наред: Лапидот даде прочувствено изявление за израелския новинарски бюлетин Haaretz, изразявайки какъв брой раздрана се усеща и по какъв начин политическата поляризация „ фундаментално опонира на всичко, което разбирам за това какво е изкуство “. Страстно срещу културните протести, тя искаше да обясни, че не е „ говорителката на Израел “.

И във вторник сутринта всичко, което можеше да се види в Giardini, беше знак за жалост на вратата и три отегчени, въпреки и натоварени с оръжия италиански милиции, охраняващи тъмна фасада.

Какво в действителност извежда това – без значение биеналето или вероятните политически последици (които, дано си признаем, няма възможност да бъдат масови) — е културна анулация. Или преосмисляне, или отсрочване, или както и да го назоваваме. И тези три дами са гневно срещу културния протест: като израелки, те са били жертва на това прекалено много пъти. Но постоянно е било от външни хора: интензивният митинг от израелски вътрешни хора е нещо друго.

Патир сподели в Instagram: „ Категорично се опълчвам на културния протест, само че защото усещам, че няма верни отговори и мога да направя единствено това, което мога с пространството, което имам. " Наградена с невероятна платформа (за която всеки млад актьор би дал всичко), тя усеща, че: „ Ако ми бъде дадена такава забележителна сцена, желая да го уважавам. “ Тактиките, които всички те отхвърлят, са тези, към които прибягват, когато има значение. Но какви зъби в действителност има тази тактичност?

И със затварянето на израелския павилион удовлетворени ли са деятелите на ANGA? Абсолютно не. В сряда протестиращите се причислиха към тълпите в деня на предварителния обзор на биеналето, като изказванията им осъдиха „ празните и опортюнистични жестове на израелците, ориентирани към оптимално отразяване в пресата “.

Така че това към момента не е изчезнало. За в бъдеще - биеналето не завършва до ноември - Патир сподели, че е уверена, че изискванията ще бъдат изпълнени и нейното шоу в павилиона ще бъде отворено. Има ли елементарен метод да кажете: триумф с това?

Ян Дали е редакторът за изкуства на FT

Научете първо за най-новите ни истории — следете FT Weekend на и и се абонирайте към нашия подкаст, където и да слушате